Това ревю ще е кратко... Кратко като живота на Садако Сасаки. Тя е на четиринадесет. Тя е дете, тя е жизнерадостна, обича живота и обича и да тича... но тя е жертва. Жертва на войната, жертва от Хирошима. Предполагам, че се досещате за какво става дума.
Това е историята на Садако от нейните дневници. История, доказваща, че надеждата умира последна.
Този кратък разказ, разказан от Елинор Кор, е изключително емоционален и силен. Показва
живота на хората, оцелели след атомната бомба в Хирошима. Шест години след това, в деня, когато почитат паметта на жертвите на трагедията, срещаме Сасако, нетърпелива да отиде в града, за да се помоли за баба си и да хапне малко захарен памук. Тя не е тъжна, тя се радва за нея, затова, че е на по-добро място. Радва се на живота и за нея неща като безоблачно небе и малко паяче са знак, че всичко е наред. Обича да тича и един ден е приета да участва в спринт. Мечтата ѝ се сбъдва. Тя щастлива минава финалната линия. Състезанието свършва, но проблемите започват. Леко замайване, което за нея не е голям проблем, но нещата бързо се влошават. Главозамайванията зачестяват, докато един ден Сасако не припада в училище. Досега тя криеше проблема си, но в болницата, където е откарана, всичко излиза наяве. Диагноза: левкемия. Всичко е обречено...
Един ден, най-добрата и приятелка я посещава в болницата с един малък подарък. Позлатено квадратно листче за оригами. Тя свива листчето във форма на жерав. Разказва ѝ легенда, в която един жерав живее хиляда години. Според поверието, ако болен човек направи хиляда оригами жерав, той скоро ще оздравее. Това е новата цел в живота на Сасако. Целта, която ѝ дава надежда допоследно. След всеки направен жерав, тя се моли да е оздравее и като че ли нещата се оправят. Тя даже се прибира у дома, но изведнъж всичко се влошава. Вече няма надежда. Непрестанно мисли за неизбежния край, но не спира да сгъва и да сгъва, въпреки липсата на сили и силните болки. С последни сили тя сгъва 644-тия жерав. Вижда как лек ветрец разклаща закачените на тавана жерави. Усещайки лекия бриз, тя заспива... завинаги.
Внейна чест учениците ѝ сгъват останалите 356 жерава и я погребват с жеравите и. Издигнат е неин паметник, близо до мястото където е паднала бомабата, символизиращ надеждата и мира. Според мен това е история, която всеки трябва да прочете и да я усети. Потърсих, но не намерих превод на български. Дано това не е пречка да я прочетете! Довиждане!
Това е историята на Садако от нейните дневници. История, доказваща, че надеждата умира последна.
Този кратък разказ, разказан от Елинор Кор, е изключително емоционален и силен. Показва живота на хората, оцелели след атомната бомба в Хирошима. Шест години след това, в деня, когато почитат паметта на жертвите на трагедията, срещаме Сасако, нетърпелива да отиде в града, за да се помоли за баба си и да хапне малко захарен памук. Тя не е тъжна, тя се радва за нея, затова, че е на по-добро място. Радва се на живота и за нея неща като безоблачно небе и малко паяче са знак, че всичко е наред. Обича да тича и един ден е приета да участва в спринт. Мечтата ѝ се сбъдва. Тя щастлива минава финалната линия. Състезанието свършва, но проблемите започват. Леко замайване, което за нея не е голям проблем, но нещата бързо се влошават. Главозамайванията зачестяват, докато един ден Сасако не припада в училище. Досега тя криеше проблема си, но в болницата, където е откарана, всичко излиза наяве. Диагноза: левкемия. Всичко е обречено...
Един ден, най-добрата и приятелка я посещава в болницата с един малък подарък. Позлатено квадратно листче за оригами. Тя свива листчето във форма на жерав. Разказва ѝ легенда, в която един жерав живее хиляда години. Според поверието, ако болен човек направи хиляда оригами жерав, той скоро ще оздравее. Това е новата цел в живота на Сасако. Целта, която ѝ дава надежда допоследно. След всеки направен жерав, тя се моли да е оздравее и като че ли нещата се оправят. Тя даже се прибира у дома, но изведнъж всичко се влошава. Вече няма надежда. Непрестанно мисли за неизбежния край, но не спира да сгъва и да сгъва, въпреки липсата на сили и силните болки. С последни сили тя сгъва 644-тия жерав. Вижда как лек ветрец разклаща закачените на тавана жерави. Усещайки лекия бриз, тя заспива... завинаги.
Внейна чест учениците ѝ сгъват останалите 356 жерава и я погребват с жеравите и. Издигнат е неин паметник, близо до мястото където е паднала бомабата, символизиращ надеждата и мира. Според мен това е история, която всеки трябва да прочете и да я усети. Потърсих, но не намерих превод на български. Дано това не е пречка да я прочетете! Довиждане!
"Жерави от цветни хартийки,
идват летейки
и кацат по домовете ни."
Коментари
Публикуване на коментар